Пет причини да тръгнеш по Камино

Пътят е шороко понятие и всеки го възприема според своите нагласи и възможности. Понякога времето, което ни е необходимо да стигнем до определена цел отнема целия ни съзнателен...

388 0

Пътят е шороко понятие и всеки го възприема според своите нагласи и възможности. Понякога времето, което ни е необходимо да стигнем до определена цел отнема целия ни съзнателен живот. Успехът или неуспехът зависи от това как и в каква посока вървим.

Животът е такъв какъвто сами го градим и не трябва да се сърдим на никого, ако се проваляме и падаме.

Човекът с неговата нагласа, с неговото светоусещане, с неговата болка, тъга, радост и любов твори живота си, пише своята история и върви по Пътя …..със своето темпо и в своя ритъм.

След като извървях за първи път своето Камино до Сантяго разбрах много истини за себе си, позволих си да се променям, да променям нагласите си към света и хората, които ме заобикалят. Камино ме научи да обичам себе си. И си обещах, че винаги когато имам и най-малка нужда да тръгна отново по Пътя ще го правя – независимо от времето, независимо от ситуацията, независимо от финансовото си състояние. Пожелах си само да имам здравето и силата да удържа на обещанието.

Понякога се учудвам, че има хора, които години наред мечтаят да тръгнат по Камино, но винаги отлагат. Дали от страх, дали заради неподходящ момент, дали защото просто не са готови за това. За тръгването няма конкретен фиксиран момент, всеки момент е подходящ, както и всеки момент би бил неподходящ, ако човек не е дълбоко убеден в това начинание.

Осъзнато и с цялото си същество поех за трети път към Сантяго.

Искаше ми се да изживея отново магията на пътя, искаше ми се отново да се потопя в безвремието, искаше ми се отново да чувствам сладката болка от дългите преходи, искаше ми се отново да вкуся от света на неизвестното, дори ми се искаше да почувствам и дискомфорта на мазолите. Усещането за полет в открито небе (макар, че все още не го бях правила) те завладява само при мисълта, че тръгваш по този магнетичен Път.

Понякога си мисля, че ние хората сме изключително невежи същества – оставаме се на ежедневнието да ни смачка, да ни превърти няколко пъти в месомелачката, позволяваме на живота да ни обезобрази, и чак тогава търсим неговата същност и красота в дребните и обикновени неща. Много често помним неприятни неща, които извикват у нас тъжни чувства, карат ни да се ядосваме и да потъваме в черни мисли.

Лошите спомени ни карат да съживяваме тези моменти отново и отново. А всичко може да бъде просто и обикновено.

loading...