Притча за присъдите

Имало едно време в едно село един старец. Той имал красив бял кон, който искали да купят всичките богаташи от околните села. Те му предлагали  баснословна цена, но...

310 0

originalИмало едно време в едно село един старец. Той имал красив бял кон, който искали да купят всичките богаташи от околните села. Те му предлагали  баснословна цена, но старецът оставал непреклонен:

– Този кон – не е кон за мен. Той ми е приятел, а как мога да продам своя приятел?

Старецът бил беден,  но не продал коня.

Един ден той открил, че конят го няма в конюшната. Събрало се цялото село, и хората обвинили стареца:

– Ти стар глупак! Ние знаехме, че един ден конят няма да го има. Беше  по-добре да го продадеш. Какво нещастие!

– Не говорете така. Просто кажете, че конят не е на мястото си – отговорил старецът. – Такива са фактите, а останалото е обвинение. Какво е –  нещастие или благословия, аз не знам, защото това е само част от ситуацията. Кой знае какво ще се случи по-нататък? Хората се смеели на стареца и си помислили, че е   превъртял.

Две седмици по-късно конят се върнал и довел  със себе си  дузина коне. Отново хората се събрали и казали:

– Старецът беше прав. Това не е случайно. Вече е ясно, че това е благословия.

– Отново стигате твърде далеч. Просто кажете, че конят се е върнал. Кой знае, дали това е благословия  или не? – Спокойно отговорил старецът. – Прочели ли сте една дума в заглавието. Как можете да съдите по нея за книгата?

Този път хората не казали нищо, но всеки за себе си решил, че старецът не е наред: дванадесет красиви коне!

Старецът имал единствен син, който започнал да обяздва  тези коне. Една седмица по-късно той паднал от кон  и си счупил и двата крака. Хората отново се  събрали и започнали да го обсъждат:

– Отново се оказа прав! Това е нещастие. Единственият ти  син загуби краката си, а в преклонната ти възраст, той ще ти бъде единствената подкрепа. Сега сте станали още по-бедни, отколкото преди.

– Вие сте обсебени от това да съдите. Не отивайте толкова далеч. Кажете само, че синът ми счупи краката си. Никой не знае, нещастие или благословия е. Това е само част, а  цялото не можем да знаем.

Случило се така, че няколко седмици по-късно страната се включва във война, и всички момчета отишли в армията. Останал само синът на стареца, защото той не можел да воюва. В селото плакали, защото всички знаели, че по-голямата част от младите хора няма да се върнат. Те отишли при стареца и казали:

– Ти беше прав, старче, сега е ясно, че това е благословия. Е, синът ти е контузен, но той е с теб. Нашите синове си тръгнаха ​​завинаги.

Старецът отново казал:

– Вие продължавате да съдите. Никой не знае! Само  кажете, че синовете ви са годни за армията, а синът ми – не е . Само Бог знае, нещастие или благословия е това.

Докато вие съдите, мозъкът ви е мъртъв. Осъждането замразява  ума. Но умът винаги изисква преценка, тъй като процесите на развитие и прогрес винаги са  рисковани и неуютни.

В действителност, пътешествието никога не свършва. Приключва само част от него, след което започва друга. Когато една врата се затваря, друга се отваря. Можете да стигнете до върха, но има и други, по-високи. И да спирате своето развитие, създавайки си фантазии и предразсъдъци, е  глупаво и безсмислено.

loading...