Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

Никой не може да се реализира извън любовта Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири,...

129 0

Никой не може да се реализира извън любовта

Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието. Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.

Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай. Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас. Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките и възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог.

Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха. Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки в взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но затова трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива. Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно. Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се чувствам отново толкова самотен. Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли.

Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората. Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват. Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация /емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания или лишен от възможност да постигне силно желана цел/, защото крайните неща не могат да удовлетворят душата. Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава. Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш.

loading...