Защо трябва да си тръгнеш дори и истински да обичаш

Има хора, които неустоимо ни привличат, макар да усещаме, че са истински вредители за душевното ни спокойствие. Това са хора, които са близо до нас и в същото...

496 0

Има хора, които неустоимо ни привличат, макар да усещаме, че са истински вредители за душевното ни спокойствие. Това са хора, които са близо до нас и в същото време остават безкрайно далече.

Хващаме се като удавници за сламка за надеждата, която те размахват пред нас, понякога несъзнателно, друг път съвсем умишлено. И въпреки това усещаме, че ръцете ни остават празни, че пръстите ни улавят само въздуха.

Падаме по лице на земята. И не е нито за първи път, нито ще е за последен.

Обичаме да виждаме името на този човек, светещо на дисплея на телефона, когато ни звъни. Бихме направили всичко, за да ни се усмихне.
Копнеем за начина, по който ни гледа, когато сме сами. Но въпреки това в очите му все не успяваме да видим отражението, което чакаме.

Нещо ни подсказва, че този човек не е 100% с нас и никога няма да бъде, без значение колко силно го искаме…

Той ни казва, че сме красиви и искаме да го вярваме, защото думите му докосват онази струна в нас, която ни кара да изпитваме едновременно болка и удоволствие. Част от нас търси болката, която ни носи този човек. Живеем в един омагьосан кръг, в който ту си тръгваме, ту се връщаме.

Истината е, че просто не искаме да си тръгнем заради всички онези бъдещи обещания, които досега сме чакали и на които сме се надявали.

„Може би този път ще е различно“, казваме си с отчаян наивитет. Знаем, че няма да е така, но въпреки това предпочитаме да си заровим главата в пясъка.

В същото време гласът на разума ни казва, че доброволно се превръщаме в хора, които приемат да бъдат наранявани. Знаем много добре какво се случва, какви ще са последиците и защо това е лошо за нас.

Знаем много добре каква е разликата между човек, който ни третира като свой приоритет, и човек, за когото сме просто възможност.

Понякога гласът на разума печели битката, но обикновено за кратко. Нашите емоции заглушават гласа на истината, който крещи в лицето ни, и твърде лесно се отдаваме на желанието отново да обгърнем с ръце врата му.

След това се обвиняваме, че сме слаби, че сме емоционално незрели… и вероятно сме прави.

loading...